Здравейте всички! Забравихме се направо (или по-скоро аз се забравих) - нищо не съм писала колко време, направо гооолям пропуск. Нищо, сега мисля да наваксам с всичките си публикации (изключваме Плевен отново – все пак трябва да запазя интереса сред читателите, така се прави, предполагам).
И така… сега ваканцията съм се отдала на пълна почивка (или не точно (blush)) все пак рутини като сутрешното ставане (11 часа сутрин ли се брои още или :? ) също изисква известни усилия. Това в кръга на шегата, разбира се, все пак аз съм такава, че не мога да бездействам дълго време и си намирам с какво да се занимавам, но relax-a е преди всичко. Няма и как иначе да е – бях изпушила от това даскало. То не бяха изпити по английски, не бяха шестици по история, изкарани с пот на челото (сериозно, изкарах си първата шестица на писмено изпитване по история откакто съм в ПМГ (happy) и аз не знам как), то не бяха чудеса. Последните три седмици от даскалото – като се започне от тази преди изпита плътно до 14ти (събота), та чак до 28-29.06; и неделята след 14ти само се чудех накъде да се завъртя по-напред (не в леглото, разбира се). Гръмна ми главата! Всеки ще каже - `И при мен беше трудно.` - еми може да е било, ама аз нали съм `нежна душица` и не издържах – беше поредната нервна криза…
И ето тук идва реда на `нещата` (ако мога така да ги нарека), които ми помогнаха да я преживея – а именно – приятелите ми (или поне някои от тях, защото понякога някой с който не съм очаквала да се сближа толкова, се отзоваваше, а друг, с когото доста време споделям лични проблеми, ми обръщаше гръб, но животът е пълен с изненади) . Приятелчетата (happy) бяха тези, на които можех да разчитам по всяко време и във всяка ситуация – от проясняване и разбиране на снимки на заснети контролни до едно забавно смс-че в 2h в някоя от безсънните ми нощи.В смисъл, че имаше моменти когато и най-малкия жест беше необходим за да се успокоя, нали съм нервачка.
Първата случка, която ми идва на ум веднага, беше малко преди писмения изпит на Cambridge. Имахме час по физическо и ни изпитваха на баскетбол – най-обикновена стрелба и дрибъл, нищо сложно. Само че кака Ви Криса повече от 4 години не е хващала топка по-сериозно, в смисъл, освен да подам на някой или да метна към коша да покажа колко съм добра, с подскок ей-така… та както и да е. Естествено бях за 6, само че на последното подаване едно от кашкавалените ми пръстчета – пресрещано само два пъти, гипсирана ръката до лакътя само веднъж заради пукната костица на това пръстче, поддаде :D бях го пресрещнала пак, отново, за пореден път, след толкова много време ПАЗЕНЕ (каква е тази дума, друга не можах да измисля всякаш, забравила съм да пиша; базикам се – това не се забравя – напред към журналистиката и Cosmo, икономиката остава на заден план за сега). Питам Тошко (добър баскетболист) – каза ми да сложа лед и до утре щяло да се оправи. Само че като си сложих пръстчето под студената вода в даскало, защото бях и на СИП след часа, и трябваше да го направя нещо, и то като се поду, като се оцвети в различни цветове (синйожълтозелен) и аз вече рев голям, три реда сълзи, не исках пак да ме гипсират, точно насред изпити и контролни (за едната шестица по физическо дето си я изкарвам като покажа и позициите в Класическия балет; ех, тая втора позиция бе, тя била почти същата като първата, само че трябваше да мина през 4та,6та и 3та за се сетя и за нея, много съм добра, ей, всестранно развита личност; само за информация - не съм тренирала балет или нещо подобно никога ( :? к`во пък ще е то подобното )). Вървя по коридорите, влизам – излизам в стаята, хората задачи решават, аз – само ходя напред-назад и плача, ама като някое бебе, хлипам там. Ей, Камито (момичето на чина до мен) да ви каже к`во нещо беше. Сядам аз, пиша sms (само с едната ръка също съм добра), оплаквам се както винаги, с надеждата да получа успокоителен отговор. Стоя аз – в едната ръка стискам gsm-a, гледам го жално, в очакване на спасителния sms (който между другото трудно би ми оправил пръстчето, да не кажа никак не би), а другата - `болната` ръка я държа на страна да не я гледам, я съм я погледнала - я съм се разплакала пак – бебе, бе, бебе ви казвам.
Нали знаете като някое малко дете си е ударило да речем коляното и след време е хванало коричка и майка му го попита `Какво стана, бе, маминото?` и детето си поглежда раничката и почва да плаче без да го боли, без нищо, просто от спомена може би, или защото е малко (това btw и на мен са ми го правили като съм била малка и всеки път съм плачела). А, че и мойта работа същата. И не след дълго пристига sms, написан със загрижен тон.
Сега, да правя ли извод накрая?! Мисля, че няма нужда. Това са те приятелите, к`во да ги правиш, не можеш без тях. Благодаря сърдечно на най-близките ми – Станислав (на първо място, не мога да отрека, все пак само той си знае как съм му надувала главата с преживяванията си от деня, нали знаеш, че те обичам, няма как), Краси от моя клас, с който не съм очаквала да станем толкова гъсти, момичетата от Мафията, разбира се, както и приятелчетата ми от информатиката и математика с немски (моите дилъри, споко момчета, на есен, като си купя нов gsm ще върна жеста; поради големия интерес към написаното припомням skype - krisa_smile ) - не изброявам имена от двата класа за да не забравя някого и после да има сърдити. Всички останали, които са заслужили моето уважение, но по някакава причина не са написани тук, да бъдат спокойни – намерила съм им по-хубаво място – в сърцето ми, заедно с тези от горните редове (h).
Успехът, естествено, не закъсня, при толкова много помощ, няма как да се изложа – отличен 5.77, по-висок от миналата година, три петици, кой ти ги дава, догодина и толкова няма да има. (I hope so!).
Сега остава да чакаме резултатите от изпита по АЕ, дано скоро пусна публикация с положителни резултати (малко като при бремените прозвуча, има ли две черти… ля-ля). Надеждата умира последна, после съм аз :Р 8-) ! ® ® ®
Кой каза, че някой има право да се предава?Аз имам цел... (schhhh… it’s a secret)
-------------------------------------------------------------------------------------------------------------
Врата отворих, страха съборих, ума си пришпорих, за да бъда cool... (flex) 8-)
-------------------------------------------------------------------------------------------------------------
Трудностите са награда, движи се като чисто нова лада (qko0o0o0o.. mlqko0oo0o). Заминавах и се връщах и вече съм на мнение - успеха е най-доброто опиянение! (drunk)
Още много примери мога да предложа за надъхващи песни, не бг ‘бози’, а и на Хамерикански – бърз пример: Bon Jovi - It's my life:
- Tomorrow's getting harder make no mistake! Luck ain't even lucky! Got to make your own breaks! ( :P ) …но те не са толкова важни, по-важна е самата нагласа, и това, че при никакво условие не трябва да се предаваш, от мен да го знаете! Когато желаеш нещо много силно – то рано или късно става реалност! Но когато искаш нещо, което никога не си имал, трябва да направиш нещо, което никога не си правил!
Стига съм се правила на умна (или дето казва една от Мафиотките – Аз не се правя!Аз съм!)
"We keep moving forward, opening new doors, and doing new things, because we're curious and curiosity keeps leading us down new paths" -Walt Disney
+of+DSCI0461.JPG)
